Как започнахте да изледвате срама и уязвимостта, толкова трудни емоции, които хората се опитват да скрият?
Всъщност започнах с изследване на връзките между хората. Да изследваш връзките между хората беше проста идея, но преди да разбера какво става, бях отклонена от курса от участниците в изследването ми, които – когато ги помолех да разговаряме за най-важните им взаимоотношения и връзката им с другите – непрестанно говореха за разбити сърца, измяна и срам – за страха си, че не са достойни за истинска връзка. И така по случайност станах изследовател на срама и епатията, като прекарах шест години в разработване на теория, която обяснява какво представлява срамът, как действа и как изграждаме устойчивост срещу убеждението, че не сме дотатъчно – че не заслужаваме любов и не заслужаваме да принадлежим към общност.
През 2006 г. Осъзнах, че наред с разбирането на срама трябва да разбера и обратната страна: „Какво е общото между хората, които са най-устойчив на срама, които вярват в собствената си стойност – наричам ги хора, които живеят с цялото си сърце?“ В „Даровете на несъвършенството, определям десетте „пътеводители“ за живот с цялото си сърце, които ни насочват към това какво е нужно да изградим, за да живеем с цялото си сърце и от какво да се освободим.
Можеш ли да се освободиш от слабостите си по-лесно, ако не се опитваш да ги скриеш?
Уязвимостта не е слабост. Определието ми за уязвимост е разкриване, несигурност и емоционален риск. Да се чувстваш уязвим е в основата на такива трудни емоции като страха, скръбта и разочарованието, но то е и „родното място“ на любовта, чувството за принадлежност, радостта, емпатията, иновацията и креативността. Когато се затворим за уязвимостта, ние се дистанцираме от преживяванията, които внясат цел и смисъл в живота ни.
В изследването ми маските и бронята са идеалните метафори за начина, по който се предпазваме от неудобството на уязвимотта. С маски се чувстваме в по-голяма безопасност дори когато почнат да ни задушават. Бронята ни дава чувството, че сме по-силни дори когато се изморим да разнасяме тази допълнителна тежест. Ироничното в случая е, че когато застанем срещу човек, което се крие и предпазва с маски и брони, се чувстваме безпомощни и изолирани. Тук се крие парадоксът: уязвимостта е последното, които бих искала да видя в себе си, и първото, което търся в теб.
Ще бъдем ли по-щастливи, ако покажем слабите си страни и по този начин станем по-уязвими?
Според мен е важно да създаваме и да забелязваме преживяванията, които ни правят щастливи. Но освен да създаваме щастие в живота си, научих, че трябва да изграждаме и духовните практики, които водят към щастието, особено благодарността. В изследванията си научих, че щастието и радостта са различни преживявания. В интервютата хората често ми казваха нещо като: „Да изпитвам благодарност и радост не означава, че съм щастлив през цялото време“.Научих също, че нито радостта, нито щастието са завинаги – никой не се чувства щастлив през цялото време, нито радостен през цялото време. И двете преживявания се появяват и изчезват. Щастието е свързано с външни ситуации и събития и се явява на приливи и отливи според настъпването и изчезването на тези обстоятелства. Радостта е постоянно свързана със сърцето ни от духа и благодарността.
Когато четем книгите ви, е лесно да си представим как живеем с цялото си сърце, но това става по-трудно, щом се изправим пред ежедневните си проблеми. Как можем да изградим силата да преодолеем бариерите?
За да приемем истините за това кои сме, откъде идваме, в какво вярваме и много несъвършената природа на живота си, трябва да сме готови да престанем да се тревожим и да оценим красотата на нашите „пукнатини“ или несъвършенства. Да бъдем по-добри и по-внимателни към себе си и един с друг. Да говорим на себе си по същия начин, по който говорим с човек, когото обичаме.
Разглеждам себе си като възстановяващ се перфекционист и се спраям с перфекционизма си малко по малко. В този процес най-после разбирам (дълбоко в себе си) разликата между перфекционизма и здравословния стрмеж към успех.
За да преодолеем перфекционизма, трябва да приемем, че като всички други сме уязвими за такива широкоразпространени преживявания като срама, раздаването на преценки и хвърлянето на винам да изградим устойчивост срещу срама и да практикуваме самосъстрадание. Когато започнем да обичаме повече себе си и да бъдем по-самосъстрадателни, когато започнем да практикуваме устойчивост срещу срама, можем да приемем несъвършенствата си и да заживеем от позицията на личната си стойност.
Кои са следващите дарове на несъвършенството, които планирате да изследвате в някоя бъдеща книга, тъй като те несъмнено спадат към най-важните и най-интересни човешки емоции?
Ако се върна към последните си две книги Даровете на несъвършенството и Живей смело, става ясно, че призивите за действие са съответно „Бъди себе си. Потопи се изцяло“. За добро или за лошо, следващото нещо е „Падни. Стани. Направи го пак“. В следващата си книга планирам да изследвам такива идеи като падането, провала и справянето с нанесените ни рани и какво е нужно, за да се изправим на крака.
Бихте ли казали, че сега, в нашето време, хората се чувстват по-самотни от всякога? Защо с напредването на съвременните технологии и съобщения се чувстваме все по-отчуждени и не се интересуваме дори от съседите си?
Уязвимостта се основава на взаимност и изисква налагането на граници и доверие. Тя не е безразборно споделяне, не е „изливане на душата“, не е безогледно разкриване и не е подхвърляне на информация в социалните медии в стила на знаменитостите. Уязвимостта е да споделяме чувствата и преживяванията си с хората, които са спечелили правото да ги чуят. Да бъдеш уязвим и отворен е нещо взаимно и е неразделна част от процеса на изграждане на доверие.
Да живееш във връзка с другите в крайна сметка е да поставяш граници, да изразходваш по-малко време, енергия и усилия, за да спечелиш хората, които нямат значеие и да разбереш стойността да изграждаш връзката си със семейството и близките си приятели.
Като изследовател на живота с цялото си сърце, бихте ли казали, че той е нещо по-близко до нагласата на хората от началото на 20 век? Не трябва ли по-често да се обръщаме към хората, живели преди нас и да се учим от тяхната мъдрост?
Светът никога не е бил място, където се живее лесно, но последното десетилетие беше болезнено за толкова много хора, че предизвика промени в обществото ни – като почнем от 11 септември, много войни, рецесия, катастрофични природни бедствия и стигнем до непредизвикано асилие и стрелба в училищата. Чувството за недостиг се е превърнало в посттравматичен стрес за нашето общество. Това се случва, когато преживеем прекалено много неща и вместо да се обединим, за да се излекуваме (което изисква да покажем уязвимост), ние сме ядосани, уплашени и сме се хванали за гушите.
Нашето общество на недостига може да се дефинира с това изречение:
Никога –––––––––––– достатъчно.
– Никога не е достатъчно добре.
– Никога не е достатъчно съвършено.
– Никога не съм достатъчно слаба.
– Никога не съм достатъчно силен.
– Никога не съм постигнал достатъчно успех.
– Никога не съм достатъчно умен.
– Никога не съм достатъчно сигурен.
– Никога не в достатъчно безопасност.
– Никога не съм достатъчно изключителен.
Пиша за това как да си родител с цялото си сърце както в Живей смело, така и в Даровете на несъвършенството. За онези, които се интересуват по-подробно по темата, Даровете на несъвършените родители се предлага като аудиопрограма от „Саундс Тру“.
Хората в България не прибягват до психотерапия като начин да решават проблемите си. Може би поради тази причина има толкова много хора, които се оплакват, недоволни са и не знаят как да се справят с проблемите си. Можете ли да ни дадете съвет откъде да започнем, за да изградим поколение от по-щастливи и по-удовлетворени млади хора? Разбира се, ако прочетат книгата ви Даровете на несъвършенството, там ще намерят отговор за много от проблемите си.
Пътуването към уязвимостта не е онзи вид пътуване, в което тръгваме сами.Трябва ни подкреп Трябват ни хора, които ще ни позволят да пробваме нов начин на живот, без да ни преценяват. Трябва да споделим борбите си с някой, който е заслужил правото да ги чуе. Да споделяме уязвимостите си означава да изграждаме доверие, близост и връзка.
Как ще се променят хората в бъдеще и може ли любовта да победи омразата?
Абсолютно сигурна съм, че любовта може да победи омразата, но изисква натрупване на критична маса обикновена смелост. След като в продължение на 12 години се занимавам с тази работа и наблюдавам как чувството за недостиг упражнява тиранична власт над семействата, организациите и общностите ни, мога да кажа, че има едно нещо, което всички споделяме – омръзнало ни е да се страхуваме.
Разглеждам тази книга като покана за революцията на живота с цялото си сърце. Малко, тихо, всеобщо движение, което започва, когато всеки от нас си каже: „Животът ми е важен, защото аз съм важен“. Движение, в което можем да излезем на улиците – всеки със своя объркан, несъвършен, бурен, осеян с белези, прекрасен, сърцераздирателен, изпълнен с благодарност и радост живот. Движение, подхранвано от свободата, която идва, когато престанем да се преструваме, че всичко е наред, когато то не е.
Да приемеш себе си такъв, какъвто си, означава ли, че не тряба да се стремим да променим себе си за по-добро?
Не. В изследването си показвам важната разлика между перфекционизма и здравословния стремеж или стремежа към отлично представяне. Перфекционизмът е убеждението, че ако правим нещата перфектно и изглеждаме перфектно, можем да сведем до минимум или да избегнем болката от вината, преценката и срама. Перфекционизмът е двайсеттонен щит, които разнасяме със себе си, като си мислим, че ще ни предпази, докато всъщност точно той е онова, което ни скрива от другите.
В същността си перфекционизмът е опит да спечелим одобрение. Повечето перфекционисти израстват с похвали за постиженията и работата си (оценки в училище, обноски, спазване на правилата, способност да се харесват на другите, външност, спорт). Някъде по пътя те възприемат една опасна и дебилитираща философия: „Аз съм това, което постигам и колко добре го постигам. Харесвай се на другите. Работи. Бъди съвършен“. Здравословният стремеж към усъвършенстване е насочен навътре към нас: „Как мога да стана по-добър?“ Перфекционизмът е насочен към другите: „Какво ще си помислят?“ Перфекционизмът е непрестанна борба.
Перфекционизмът не е ключ към успеха. Всъщност изследванията показват, че перфекционизмът възпрепятства успеха. Перфекционизмът е свързан с депресията, тревожността, пристрастяването и житейската парализа или пропуснатите възможности. Страхът от неуспех, от грешки, от това да не разочароваме другите и да не бъдем критикувани ни пречи да използваме истински дарбите и талантите си.
Възможно ли е да израснем и да се усъвършенстваме, ако не желаем да се променим?
Истинската промяна е процес. Тя може да е неприятна и често рискована, особено когато става дума да приемем собствените си несъвършенства, да изградим автентичност, да погледнем света в очите и да кажем: „Аз съм достатъчно добър“. Колкото и да се страхуваме от промяната, въпросът, който в крайна сметка трябва да си зададем, е: „Къде има по-голям риск? Да не обръщам внимание на това какво мислят другите или да не обръщам внимание на това какво чувствам, в какво вярвам и кой съм аз?“
За да живеем с цялото си сърце нужно ли е винаги да търсим нещо, което ще ни направи по-добри и ще ни донесе повече удовлетворение?
Често казвам, че животът с цялото си сърце е като Северната звезда: никога не стигаме до нея, но знаем със сигурност, че се движим в правилната посока. Да практикуваме смелост, състрадание и съчувствие ни позволява да живеем по-пълноценно, да поемаме повече рискове, за да осъществим дългото пътуване от точката „Какво ще си помислят другите?“ до точката „Аз съм достатъчно добър“.
Можем да приветстваме недостатъците си като белези на това, че сме хора и да осъзнаем, че сме достатъчно добри – че сме достойни за любов, принадлежност към общността и радост.
Бихте ли казали, че да живееш с цялото си сърце означава Промяна, Вдъхновение и Действие?
Да живеем с цялото си сърце означава да подхождаме към живота си от позицията на личната си стойност. Означава да изграждаме смелостта, съчувствието и взаимоотношенията си така, че сутрин да се събудим и да си кажем: „Каквото и да свърша и колкото и да остане несвършено, аз съм достатъчно добър.“ Означава вечер да си легнем с мисълта: „Да, аз съм несъвършен, и уязвим, и понякога се страхувам, но това не променя истината, че съм също така смел, достоен за любов и принадлежност в общността“.
